Помня първия път, когато стъпих в българско село като млада журналистка — с тефтер в ръка и сърце, туптящо от вълнение за нова история. Беше късните 80-те, въздухът тежеше от аромата на зрели домати и тихото напрежение на страна, която се готви за промяна. Председателят на местната кооперация — човек с ръце като лопати и очи, видели твърде много сезони — ме посрещна с чаша домашно вино и предупреждение:
Пиши каквото виждаш, момиче, но помни — земята помни всичко.
Тази земя, нашата земя, винаги е била повече от пръст и камъни. Тя е памет, надежда, а понякога — и съжаление. Днес, когато гледам съдбата на нашите земеделски кооперативи, виждам не просто икономика, а историята на това кои сме — и кои можем да бъдем.
Обещанието и болката: какво всъщност са кооперациите?
Нека започнем с една проста истина: сам малкият земеделец е като тръстика на вятъра. Заедно могат да бъдат гора. Това е обещанието на кооперацията — място, където хората събират земя, труд и мечти, за да оцелеят и да просперират.
В Западна Европа тази идея разцъфтя в едни от най-успешните земеделски предприятия в света. В Дания и Нидерландия кооперации като Arla Foods и FrieslandCampina не са просто фирми — те са общности, собственост на хиляди фермери, които споделят печалби, рискове и иновации. Във Франция, Италия и Германия кооперациите изграждат хладилни бази, преработвателни предприятия, дори собствени банки. Те са гръбнакът на селския живот, дават сила на малките производители да се изправят пред световните пазари.
Но в България думата „кооперация“ все още носи горчивия вкус на насилствената колективизация от социализма. Родителите и бабите ни помнят ТКЗС — трудово-кооперативните стопанства, където индивидуалността бе смачкана, а плодовете на труда често изчезваха в безличната машина на държавата. След 1989 г. земята бе върната, но доверието — не.
Защо модерните кооперации процъфтяват в Европа, а у нас — не?
Да погледнем фактите. В Нидерландия още преди век държавата дава евтини кредити и субсидии — но само на групи фермери, които се обединяват. Колкото по-голяма е групата, толкова по-добри условия. В Дания държавата помага за строежа на мандри и кланици за кооперациите, осигурява безплатни консултации и обучения. Във Франция субсидиите и данъчните облекчения отиват при групите, не при отделните стопани. Резултатът? Днес тези страни са аграрни гиганти, изнасят повече, отколкото консумират. Цените на храните им са обосновано ниски, а фермерите им са уважавани, не съжалявани.
Ние не сме просто колеги, ние сме семейство. Когато един успее, всички успяваме.
В България обаче държавата действа бавно. Едва тази година Министерството на земеделието започва да пише нов Закон за кооперациите, и то с темпото на сватбарско хоро — бавно, криволичещо и вероятно ще изпусне следващия бюджет. Вижте повече тук
Всичко това принуждава големите търговски вериги да се запасяват с чужда продукция, докато нашите производители продават единичната си стока на загуба на прекупвачи. Малкото кооперации, които съществуват, често са дребни, слабо управлявани и им липсва прозрачност и иновации, които правят европейските им братовчеди толкова успешни. Причините са много: липса на доверие, лоши спомени, слабо управление, малка държавна подкрепа и разпокъсаност на земята.
Хаосът в сектора е наследство от годините след влизането в ЕС, когато националната цел беше просто ‘да се усвоят едни пари’, без оглед на това какво се генерира.
Министър Пламен Абровски
Човешката цена — и надеждата
Но нека не губим кураж. За последните 10 години големите вериги направиха повече от всяко правителство - инвестираха в сдружаване на земеделци, поощриха родното производство и дори популяризираха български продукти в магазините си в цяла Европа. Дори в най-малките села виждам искрата на нещо ново. Млади хора се връщат от чужбина, носят със себе си идеи за споделена собственост и модерен маркетинг. Баби учат внуците си да правят туршии и сладка — не само за семейството, а и за местния пазар, заедно. Тихо се случва една революция, ако имаме очи да я видим.
Ще ви разкажа една история от моя живот. След като съпругът ми си отиде, намерих утеха в градината. Едно лято отгледах толкова много домати, че не можех да ги изям. Вместо да ги оставя да изгният, повиках съседите. Направихме лютеница заедно, смяхме се и спорихме за чесъна. Продавахме буркани на селския събор, а с парите купихме книги за училището. Малко нещо, но беше начало.
Не е ли това същността на кооперацията? Не просто бизнес, а начин да си върнем достойнството, общността, бъдещето.
Уроци от Европа — и от самите нас
Европа ни показа, че кооперациите работят, когато има доверие, прозрачност и подкрепа. Когато държавата инвестира не само в сгради, а и в хора. Когато фермерите са партньори, не пешки.
Но трябва да излекуваме и собствените си рани. Земята помни всичко — но и прощава. Можем да градим нови кооперации, не като забравим миналото, а като се поучим от него.