Миналата седмица стоях пред щанда с домати. Погледнах етикета — произход извън България, макар да беше средата на лятото. Синът ми, който вече на 15 години обича да ме поправя, попита: "Мамо, нали живеем в страна с толкова плодородна земя? Защо доматите идват отвън?"
Добър въпрос за момче, което най-често мисли за футбол. Седнах същата вечер, за да му отговоря честно — а не с патриотичен лозунг и не с обвинение към някого.
България внася значителна част от храната си не заради мързел, заговор или липса на добра земя, а заради комбинация от структурни фактори: намалени обработваеми площи в определени сектори, съсипани напоителни системи, недостиг на работна ръка в земеделието, недостатъчна модернизация на веригите за съхранение и преработка, и конкуренция от по-евтин внос в рамките на единния европейски пазар. Резултатът стига до джоба ни по два начина едновременно — понякога поевтинява кошницата, друг път я прави по-уязвима на международни сътресения.
Защо не произвеждаме повече сами
1. Намаляване на работната ръка в земеделието. След икономическите промени през последните десетилетия много хора напуснаха селските райони. Земеделието изисква постоянна работна сила, особено при пресни зеленчуци и плодове, а недостигът на сезонни работници вдига разходите за онези производители, които остават. Вече никой не иска да бъде кравар, включително сина ми.
2. Разпокъсана собственост на земята. Голяма част от обработваемата земя в България е раздробена между много малки собственици, което затруднява инвестициите в модерно оборудване и напоителни системи в сравнение с по-консолидирани земеделски модели в други европейски страни. Това вдига разходите, намалява възможността за по-сериозна продуктивност.
3. Амортизирани поливни системи. Голяма част от напоителната инфраструктура у нас е строена преди десетилетия и не е обновявана системно оттогава. Без надеждно напояване добивите при зеленчуци и плодове стават силно зависими от валежите — а един по-сух сезон директно намалява реколтата и вдига цената на местната продукция спрямо внесената, която идва от региони с по-модерни напоителни системи.
4. Недостатъчна инфраструктура за съхранение. Хладилни складове, сортировъчни центрове и логистика за бързо разпределение на прясна продукция изискват сериозни инвестиции. Без тях е по-евтино за търговците да внасят готова, вече охладена и сортирана продукция от чужбина.
5. Единен европейски пазар. Членството в ЕС премахна митата и опрости търговията между държавите членки. Това е предимство за потребителя в много отношения, но означава и че местният производител се конкурира директно с производители от държави с по-голям мащаб, по-евтина работна ръка на площ или по-напреднала инфраструктура. Потребителят печели – повече ранзообразие и натиск за ниска цена, но производителя трябва да стане конкурентен на европейско ниво, което е едновременно предизвикателство, но и възможност за най-добрите.
6. Сезонност и климат. Някои продукти просто не могат да се отглеждат целогодишно тук при разумна цена, затова извън сезона разчитаме на внос от южна Европа или извън континента.
Как това стига до кошницата ни
Плюс: по-ниски цени извън сезона. Благодарение на вноса можем да купуваме домати, краставици или ягоди и през зимата, вместо да чакаме единствено българския сезон. Без внос, зимната кошница би била по-скъпа и по-ограничена.
Минус: уязвимост на международни сътресения. Когато има проблем във веригата на доставки другаде — лошо време в Испания, транспортна криза, поскъпване на горивата в целия регион — това директно се отразява на нашите цени, дори ако у нас реколтата е нормална.
Минус: по-малко контрол върху качеството на веригата. Когато продуктът минава през повече граници, повече транспорт и повече посредници, е по-трудно за обикновения потребител да проследи целия път на продукта до себе си.
Плюс: по-голямо разнообразие. Внос означава достъп до продукти, които никога не биха съществували само с местно производство — от екзотични плодове до определени видове риба.
Кое не е честно да кажем
Не е честно да кажем, че вносът е "предателство към българското земеделие" — това е емоционален, а не икономически аргумент. Също така не е честно да кажем, че вносът винаги е по-лош избор — цената, сезонността и наличността често правят вноса разумен избор за семейния бюджет.
Какво мога да направя аз, като майка с количка
Купувам сезонни български продукти, когато са налични — обикновено по-евтини и по-пресни точно в сезона си.
Не изпадам в паника, когато видя внос извън сезона — това е нормална част от съвременната верига на доставки, не заговор.
Проверявам произхода на етикета не от патриотизъм, а защото искам да знам колко далеч е пътувал продуктът и защо цената му е такава, каквато е.
Разбирам, че по-голямата подкрепа за местното земеделие — през инвестиции в инфраструктура и работна сила — е дългосрочен въпрос на политики, не нещо, което мога да реша сама на пазара.